Катакомбите

Това са страшните катакомби под училището където всеки, който е влизал до сега е намирал смъртта си

*открехнах голямата врата и влязох в огромно помещение; навсякъде в стените бяха издълбани ниши за мъртви тела на бойци, герой, магьосници; на местата където нямаше ниши имаше странни символи навярно писменост от много стар народ или тем подобни *
Братле, сега какво да продължим ли, знаем че ако продължим ще ни нападнат
*погледнах брат си той се оглеждаше и явно измисляше някакъв план; аз бях сигурен че зад нас имаше орки, които бяха още далече, но скоро щяха да се появят*
Предлагам да останем тук без да мърдаме и когато дойдат орките да полетим нататък по лабиринта, а онези ще ги оставим да занимават труповете

ПОтрих ръце и се заоглеждах.
- Предлагаш да стърчим отзад и да ги оставим да си играят с капаните? Има логика. Така ако някой от тях намерят начин да минат, да сме осведомени. Да открием как го е направил, да знаем колко е силен, кой е и най-вече - как да му сритаме дебелата глава.
Загледах се надолу по кроидора.
- Хм... Но ще е крайно отегчително ако останем тук. Да не говорим, че ще загубим ужасно много време в това да киснем и нищо да не вършим, докато орките се довлекат. Предлага да почакаме известно време, докато приготвя наблюдателното устройство. Докато завърша работата си, тези, които прикриваха онези горе, ще дойдат и ще ги видим що за стока са.

Брилянтен план ...
*В плана имаше голяма логика и въпреки че ми се искаше да унищожа цялото място(точно така колкото и да съм се променил пак съм машина за разрушаване) трябваше да почакаме*
Хааа ...
*изпъшках и седнах на земята като гледах право напред; изведнъж очите ми станаха червени и аз се загледах напред*
Какво по гащите на Мерлин ...
*изправих се леко*
Братле, това няма да е лесно погледнах напред с супер зрението си и виждам че стените постоянно се движат като постоянно изменят лабиринта, ще има да си играем ...
*седнах отново и се отпуснах засега трябваше да намерим начин да минем без да ни усетят*

Изпръхтях подигравателно.
- Спокойно, братко. Положението не е толкова лошо.
Седнах ан пода и започнах да вадя от наметалот си инструментите си. ПОгледнах весело малката спаружена топка в ръцете си. ПОсле извадих стиска пера и прът. Започнах да сглобявам предмета.
- Това място - посочих портата пред себе си. - Е може би е мястото където се крият нещата, които орките искат. За това слагам наблюдателния стълб тук. Ако мине от тук кучият син, окото ще го види.

*вече се успокоих и се отпуснах напълно докато гледах как брат ми сглобяваше устройството си*
А, ако го засече ние ще му се лепнем като пчели на мед
*засмях се*
Интересно е как тези тела все още не са се събудили ...
*посочих телата на войните в нишите*
... толкова шум вдигнахме или на мен така ми се струва или просто не докосват никой, който мисли доброто на онова, което се крие долу

Вдигнах рамене. забодох спаружената топка на върха на пръта и я украсих с перата. Протегнах пръта към него
- Пипни сламандърското око. Искам да му прехвърля малко от способностите на зрението ти.
След завършване на интервенцията, забих тоягата в пода.
- Така, що се отнася до онези там имаш само една причина да не се вдигат на бой и тя е очевидната - ние сме хора. Ако бпхме орки, или нещо друго без човешка сила, сигурно щяха да се усетят. Можеш да благодариш за това на Мел.
Бръкнах в джоба си и измъкнах документите от учителската стая.
- Но не я съди като прочетеш тези неща. Изглежда нещо като еротичен дневник.

*щом докоснаха пръстите ми, те се самозапалиха и се превърнаха в пепел*
Такива глупости не ме вълнуват
*засмях се*
Тези копелета нямат ли намерение да идват вече
*отново погледнах напред*

Изтупах ръкавиците си и се усмихнах под мустак. Изглежда все още си беше същия. По-добре от колкото да се беше разгонил и иди го гони по фусти...
Забих Колчето в пода и окото се разтвори. Първо светна Жълто-зелено, после синьо и се задържа. За почна да се оглежда насам натам в малакта си орбита, мъчейки се да види всичко и нищщо - като хамелеон на анаболи.
- Ами предполагам, че онова са те.
Посочих на страни, към няколко светли точки от факли от другата страна на тунела. Между нас бяха само гробовете..
- Да ги Наритаме ли, или ще гледаме сеир, докато се млатят със зомбитата?

Предпочитам аз да се забавлявам ...
*станах и се изтупах; чудех се по какъв начин да ги унищожа*
Нека тези тук ...
*посочих телата в нишите*
... почакат още няколко хиляди години, няма да им е проблем
*засмях се и изкарах: Зевс "унищожително но скучно", Хадес "срещу тези врагове няма да действа", Посейдон "да не съм луд ще срина цялото място"*
Пффф ... явно няма да използвам оръжия а магии
*тялото ми се покри в черно-виолетово или с други думи с черна енергия*

Посмихнах се на тъната му енергия, Изглежда искаше да се забавлява. Ами давай смело.
Застанах разкрачен и заизписвах пръст заклинанателни руни пред себе си. Те проблясваха чв черно исернисто жълто-зелено и изчезваха. После просто сгабчих джас и го метнах в мелето.
Ех... късане на глави и взривяване на тела... детска му работа.

*трепех всичко наред и да си кажа честно не ми спираше*
Ти ... няма ли да се забавляваш ... братле?
*току що откъсах главата на един орк, в следващият момент разпорих търбуха на друг с ръката си и червата му хвръкнаха на всички страни*
На ви ...
*тялото ми засия и в следващия момент покривката ми от тъмна енергия избухна в нещо като супер нова, помитайки всички орки, обърнах се отново в обикновената си форма*
Погрижихме се за тези боклуци
*замислих се*
Искаш ли да навлезем по навътре в катакомбите и да се опитаме да овладеем магическата сила скрита по академията

Опупха ръце отегчено и махнах на страни.
- Дребна работа. ще стане като селянина, дето вола му изял хляба - нито аз ще задоволя желанието си да убивам, а ти ще останеш без забавление.
Посочих назад, ан където трябваше да идем.
- Ами да имаме нещо по-хубаво за правене?
Поех бавно без да го чакам. Издърпах жезъла си изпод наметалото и зачатках надолу по пътеката към портата

*тръгнах след него леко отегчен от време на време ритах по някоя кост от зомбита или си играех със светлината*
Тук стана много скучно откакто всички спряха идват в Академията
*отидох до портата и заедно с брат ме я отворихме, след което тръгнахме по пътеката към лабиринта*
Та как е Мерилин?
*чудех се каква тема да подхвана и това ми хрумна*

Внимателно пипнах краката на двете статуи, за да ги деактивирам.
- Ами не съм я виждал от както... напуснах. Предполагам, че вече се излежава на някой плаж с поне двама богаташи.
Вдигнах жезъла си и почиках с върха му портата. Нищо не стана, само изтрака металически. Вдигнах го и го забих като копие в портата. Чу се трясък, след което двете лкрила отхвърчаха навътре. Отсъпих за да не ме връхлети нещо от вътре. Нищо не последва.
- Или пък не, предполагам,ч е скоро пак ще е на линия и ще се мнъчи да ни накара да научим колко косама има по опашката на вързстен еднорог.

Още ли се държи като Мелиса?
*огледах се наоколо беше гробовна тишина; то и как де се пак се намирахме в катакомби*
Доколкото си спомням, тя я беше превърнала във вампир.
*хммм ... Мери, но се държи като Мелиса, това го е нямало и в най-страшните ми кошмари*
Хааа ...
*изпъшках*
... майче пак сме сами

Загледах се мрачно навътре в тунела. Сякаш сенките се стичаха наоколо като пелена, мъгла или нещо от сорта.
- Ами, кажи ми кога не сме били сами... Хайде, да влизаме.
Поехме в мрака. Помъчих се да запаля жезъла си, но макар върха да сияеше силно, всичко оставаше в непрогледна тъмнини и сякаш ни притискаше за да ни задуши и удави в чернота.
След около час вървене през чернилката стигнахме до ново място. Щом влязохме, мракът се разпръсна. Светлината от жезъла ми беше отразена в десетки сталактити и сталакмити, сиявьи, сякаш направени от сребро.
- Това е лед...

Лед?
*огледах се*
Но тук вътре е поне 25 градуса не може да е лед ...
*наистина беше лед*
Може би е диамант ...
*не това беше лед *
Магията е странно нещо

:troll:

Отроших едно връхче на сталакмит. Помирисах го после го разтрих между пръстите си.
- Сух Лед. Смес от азот и други подобни съединения. Изглежда...
Отстъпих назад и покрих уста.
- Мисля, че това е защитата. Обгазяват те като влезеш.
Размахах ръка и продължихме напред. Не ни влияеше, понеже бяхме дишали и по-гади неща.

Чух гласове. Станах и се скрих зад един сталактон. Погледнах през него и видях двама младежи. Те решително вървяха към мен. Изведнъж засиях.
"О, не.Скоро ще се преобразя.Трябва да ги предупредя, или ще ме убият, докато съм безмощен." Вдишах дълбоко и излязох пред тях.
-Спрете!Не съм враг.Може би не съм и приятел...Но може и да съм.
Замахнах с жезъла си и сребристи въжета се омотаха около краката и ръцете им. Те изгубиха равновесие и паднаха.
-Простете на стареца.Това е просто предпазна мярка. Трябва да ви кажа нещо. Нещо важно.
Единият ме погледна нагло, а другият се опита да се освободи.
-Спрете за две минути, защото ми остават три. Три минути, докато се преобразя.-те спряха.- Казвам се Никълъс Зефания. Не очаквам да сте чували за мен. Аз съм прокълнат...но за мое собствено добро или поне според мен. След вече две минути ще се преобряза в едно от другите си две форми. и двете са човешки, но едната е с добър и отзивчив характер, а другият е подмолен, нагъл и лукав. Остават ми минута и половина. Изборът не го правя аз. Той е ва-банг. Запомнете! Ако имам мустак и брада ще съм добрия, но ако съм със сиви очи по-добре се опитайте да ме подмамите с нещо. Например план за подстригването на Афродита или омагьосване на нещо уникално, за да остана с вас. А сега ще създам предпазна сфера за вас и не правете нищо, докато не се преобразя или не знаете какво може да стане. Ще се видим... някога...
Отново замахнах с дъбовия жезъл и златиста сфера покри момчетата, а аз бях омотан от смарагдови и нефритени въжета излизащи от висулките наоколо.

Огледах се и жезълът ми изтрака на земята.
- Браво, Джас, намерих по-откачен и непредвидим от тебе.
Започнах да дърпам инстиктивно. КОгато и непознатият се върза сам, разбрах, че е нещо много имабано.
- Добре, можеш ли да ни кажеш поне кой си!?
Развиках се, надявайки се поне сферата да не спира звука. Зачаках отговор но известно време не се чуваше нищо.
- Психо... - изтърсих на себе си.

Всичко стана толкова бързо. Блесна ослепителна светлина.
-Това го чух! А ще ти кажа кой съм, въпреки че вече си казах името, след като вие ми се представите. Затворете очи!Бързо.
Бързо замахнах и сферата се превърна в златен прах.
-Най-сетне!-казах аз по-скоро на себе си отколкото на тях.
Почесах брадата си и пристъпих към тях.

ВЪжетата пламнаха и се разплетоха на сребрис нишки. Отърсих се от тях и се наведох да си взем жезъла. Почуках с долни му край япо пода и промърморих.
- Ама че досада.
Вренюих се изпитателно в новия пред нас.
- Мисля, че не изглеждаш както преди млако, старче - подхвърлих неубедително.
Приближих се крачка към него за да покажа доверие, но все пак си пазех дно друго в ръкава.

-Първо аз не съм стар.Само на 27 съм.Както вече казах- моята милост е прокълната.
Минавайки покрай него казах и го подуших.
-Второ струваш ми се неубеден в истинността на разказа ми.
Застанах пред него и посегнах към раменете му...
-Не ми каза името си.

*седях си спокойно сякаш нищо не се е случило; отидох до непознатия и му подадох ръка*
Приятно ми е, аз съм Джаспър викай ми Джас
*погледнах брат си и го представих*
А, това е брат ми Дред
*обърнах се към брат си*
Няма по непредсказуем и по опасен от мен