Високата кула

- Да, Никълъс, знам, че е самовлюбен, но той е млад. Все пак, ако ти се погледнеш отвътре, знаеш какво ще намериш. Ти трябва да си като сянка. Трябва да бъдеш близо до него.
- Съжалявам, Дес, но вече направих достатъчно! Дадох му добро оръжие. И знам, че го е виждал, защото това го помня. Може би единственото, което помня. Хестия ме накара да му покажа стъклениците. Оставих му най- пълната от трите си колби с кръвта на Ирида...
- Точно там е проблема! Никълъс, той я изхвърли в езерото...
- Какво?!- изкрещях и птиците наблизо излетяха с крясъци на уплаха.- Изхвърлил е тази безценна, струваща повече от хиляди като него стъкленица. Ще си я върна.- замълчах и помислих. Изведнъж казах.- Дес, я кажи ми ти, дружке мила, как са стиховете, още ли са твоя сила?
- О да! Чуй най-новия ми:

Зарзаватчия
Подай ми тая краставица крива -
на сливата ми много ще отива.
Обичам портокал и маракуя,
но повече от тях обичам... тебе.

Смях се до скъсване.
- Радвам се, че ме навести Дес! Надявам се скоро да се видим! А по онзи въпрос, ще видя какво мога да направя!
- Пази се! Себе си и момчето! Довиждане, Ник!
Каза тя и снежнобели ангелски крила изникнаха на гърба й. И тя отлетя...................................А уж беше еднорог...

Чу се леко "пук". Появи се един младеж с тъмно-кестенява коса и зелени очи. В първия момент то се заоглежда, сякаш не беше сигурен къде точно се намира, но след няколко минути се окопити и пристъпи към парапета на полу-разрушената кула и погледна към тъмната сянка на някога величествения замък в далечината.
<Какво по-дяволите се е случило тук!> (мисъл)
Не бе идвал в Йохай от няколко години вече и успя да познае това място. Строи му се пусто сякаш никой не бе стъпвал тук от много отдавна. Огледа още веднъж полу-разрушеното помещение, в което се намираше, Нещо привлече вниманието му, на земята имаше почти заличен пентаграм. Това бе тъмна магия, която беше позната на много малко хора в академията, а на още по-малко им бе позволено да я използват. Любопитството надви, всяко чувство за предпазливост и той положи ръка върху центъра на пентаграма като се постара да не го активира. В главата му се появиха образи на разразила се битка. За момент не можа да познае биещите се, но после припозна единия от тях ... това беше брат му. Вече две години не бе получавал ни вест ни кост от него и дори почти го бе забравил. Махна ръката си от пентаграма, случилото се го заинтригува, но нямаше нито време, нито желание да се занимава сега с отминали събития.
<Трябва да се махна от това покварено място.> (мисъл)
Тръгна към старата дъбова врата, която бе откачена от едната панта и сега висеше на вън. Погледна през касата и видя че стълбището се бе срутило, вероятно по време на боя. Не намери начин покрай огромните каменни късове паднали от тавана и затова се обърна и към полу-разрушеното помещение и се отправи към парапета, погледа надолу в тъмнината и се усмихна раздразнено.
<Никога няма лесен начин.>
За момент се зачуди дали да скочи, да полети или да се телепортира някъде другаде и академията. Бе готов да полети, но не искаше да се набива на очи, тъй като академията бе изоставена и кой знаеше кой се навърта из тези места сега, затова предпочете да избере начин, по който да не го забележат. Да се телепортира не беше лоша идея, но се бе научил да отбягва телепортацият на места, за които не е сигурен, защото по този начин можеше да попадне в неприятна компания. За това репи да скочи и после да поеме през гората към замъка.Скочи и след няколко секунди стъпи отново на твърдо. Изтупа се и тръгна през мрачната гора.