Из улиците на Лондон

*появява се и тръгва към мястото където той смяташе че се е скрил Калона, зави на едно място и влезна в една изоставена сграда, видя някой вътре свали мантията и каза*
Дълго те чаках да се появиш Калона
- Значи най-накрая ме откри е имам да ти казвам нещо трябваше да послушаш брат си
- Никой не слушам Калона та как искаш да умреш по лесния или по трудния начин
- Ти няма дори да ме докоснеш
- Да видим избери дестинация Калона
- Какво ще кажеш в двора на вашата Академия така и другите глупаци ще видят с кой се захващат
- Добре
*прави портал и двамата скачат вътре*

ридиъс Дредмастър пое през лондоските улици, загърнат във вечнотоси индигово-синьо наметало. Стараеше се да отбягва шумните мъгълски улици и оставаше в сенките, както се оказваше винаги. Винаги се бе старал да остава в сенките и да дърпа конците, да оставя важните битки в сянка за да избегне опасностти в бъдеще. Потънал в мрачни мисли, магьосникът даже не забеляза, че се е озовал в коптор, в който сигурно се мотаха само отпадъка на Лондонския Ийст енд. Огледа се и присви нос пред гледката на купчините отпадъци и препълнените контейнери за боклук. Само че, тези, които търсеше, живееха именно тук.
- Крил! Крил, покажи се!
Гласът на черния маг прокънтя твърдо и заповеднически в тясното пространство между високите стени. От един контейнер щръкна урудлива плешива глава, с остри уши и нос. Малки като мъниста злобни черни очички светеха студено като игли на сбръчканото зелено лице.
- Ооо, ти дойде, некроманте. Не вярвах, че ще посмееш. ПОвечето идват и почват да се пазарят да отровя аз господаря си и после да приберат каквото остане. Но Господаря Каз'Модан не е глупак.
- Каз'Модан? - Дредмастър изглеждаше озадачен, - мислех, че се казва Азерот?
- Ооо, той има много имена - изкиска се грозната твар, - и се произнася Азинот - гадиката погленда малко обидено.
- Добре, води ме.
Гадинката изкочи от контейнера и захвърли нещо като кървав рошав парцал. Дредмастър го изгледа и гоблинът (защото той бе именно това) се изкиска.



- Любопитството уби котката - и се заклатушка към един от дебелите метални капаци към канализационната система. Отмахна го без видимо усилие о се спусна долу. Магьосникът се заспуска надолу по стълбичката. Щом стъпи на каменната настилка погледна към мястото, където се предполагаше че е реката със отпадни води. Естествено тя бе там, но беше невъзможно да се види в мрака. Изчака малко и скоро се чу пращене. Гоблинът Крил беше запалил факел, намазан със сяра. Вунята на горящата сяра се смесваше и до някъде убиваше миризмата на канала. Подаде му я и вещерът я пое.
- Защо ми я даваш? Нали ти ще водиш?
- Ама ти си по - висок, тъпчо - изкряка гъгниво слугата на демона.
Двамата поеха на ляво през лабиринтът от канални коридори. Светлината на жълтеникавия сернист пламък непрекъснато трептеше и караше всичко, всяка тръба, и всяка сянка да изглежда жива и мърдаща. Дългото чакане караше Иридиъс да се притеснява все повече и повече. Силите му бяха уязвени силно, особено след отровата на Ксазакс. Демонът богомолка беше загинал, но бе оставил мил спомен на победителя си. Смъртта на магьосника беше неминуема. Но със всяка следваща крачка към смъртта, Ариана Дъмбълдор (или Мери Сантяго ако предпочитате) се освобождаваше все повече от древния затвор на забравата. За сега не знаеше как да използва силата си, което предполагаше, че на Иридиъс му остава още време, но когато спомените се върнеха... Той тръсна глава за да прогони мрачните си мисли и погледна гоблина , който ту се появяваше ту изчезваше пред него, като куче.
- Кога ще стигнем, Крил? - попита заканително той.
Беше се случвало в предишните случай когато бе преследвал вещери или демони, слугите да проявяват лоялност към господарите си, въпреки че ги мразеха и бяха приели щедри подкупи.
- Ами ето ни - изхили се гадината.
Сочеше място където в стената имаше място, разрушено сякаш от взрив. иридиъс почувства аурата на Черната магия от отвора. Силно и влудяващо.
- От тук нататък поемаш сам. Само Няколко метра са. Той е едриичък, няма как да го пропуснеш.
иридиъс погледна изпитателно сгърченият предател.
- Защо ме оставяш тук сам, Крил? Господарят ти да не би вече да знае, че ще идвам?
- Не - заяви гоблинът и пак се затресе от смях, - но не искам а разбира, че аз съм те довел. А ако го убиеш... е, все тая.
И се гмурна в мрака, изчезвайки като сянка. Внимателно Дредмастър пристъпи и водейки се от интуицията си на вещер, започна да навлиза в мрачното помещение. Беше нещо като пещера в недрата на каменистия британски остров. Вода и канално зловоние се смесваха със вонята на сярната и карака очите му да сълзят. Дръпна силно измъкна парцалчето, което слагае по време на алхимичните си експерименти.

ом пристъпи усети демона. Чудовището беше разбрало, че е тук и нямаше намерение да се крие. Появи се иззад един сталактон и пристъпи на яве.



Демонът Каз'Модан не беше сам. Втори демон се появи иззад него. Чудовището се ухили и заговори със зловещ, гърлен глас, който сяйкаш тътнеше гръмотевично в пещерата, твърде тясна за едрата му фигура.
- Какво имаме тук? Защо си тук? Искаш да се присъединиш към мен? Или искаш помощ? Или смяташ, че си достоен да ме победиш?
Дредмастър обаче фиксира поглед върху другия демон.



- За какво ти е този? - Дредмастър питаше Каз'Модан без да откъсва очи от демончето зад него. Звярът пренебрежително погледна придружителя си.
- Нямах какво да правя и го призовах. Винаги е приятно да имаш компания.
Дредмастър премести погледа си на господаря-демон.
- аз съм Иридиъс от рода Дредмастър. Знаеш защо съм тук.
Гласът му трябваше да е спокоен но леко му изневери и заглъхна в края на думата. Това изглежда беше изтълкувано като страх от страна на демона и той се ухили зъбато.
- Спокойно, магьоснико. Все още може да си тръгнеш. И по-сърцати от теб са се отказвали след като ме видят.
Вещерът изгледа пренебрежително Каз'Модан и заяви:
- Има само един начин да си тръгна, демоне.
Зловещата усмивка на чудовището се разшири. Но вместо да пристъпи и да се бие, той накара демонът-слуга да нападне и самият той отстъпи в мрака.Типична стратегия за демоните. Предпочитаха друг да им върши работата, дори да вярваха във превъзходството си. Просто имаха такава жалка и страхлива природа, колкото и силна да бе магията им.
Насекомоподобният демон нападна внезапно , но Дредмастър просто отстъпи и остави все още несвикналия с терена изрод да се изтощи и да залитен. Тогава задейства едното от уменията си. Заклинанието е известно като Осакатяващото заклинание. Просто магът протегна напред ръка и произнесе заклинанието. Пашкул от ярка жълта светлина обхвана създанието и го накара да се затътри тромаво и да се влачи като че краката му бяха счупени. Магията причиняваше временна парализа на нервните окончания и караше създанието да изпитва болка, без да е наранено. И ефектът беше очевиден.
Тогава нанесох удара. Иридиъс образува в дланта си кълбо от прозрачна негативна енергия и за запрати по създанието. Тя нагъна въздуха между двамата и бубулечката се срина на земята. Краката й замърдаха безпомощно докато от една рана пръскаше зеленикава слуз.
Всичко беше приключило за две-три минути. Иридиъс пристъпи напред и вдигна факлата си по-високо за да вижда противника.
- Къде си, мръснико?
Гласът на мага прокънтя ясно и заповеднически. Но отговор не последва веднага. Първо избухна жесток студен и подигравателен смях. Каз'Модан пристъпи в жълто-зелената светлина.
- Доста добре, но не ми показа нищо ново, магьоснико. Очаквах повече. Особено след слуховете, които чух за Ксазакс... и Кабраксис.
Намекваше за книгата с древно зло, която бях придобил. Некрономикон беше могъща дори само като артефакт, а информацията в нея позволяваше да се докоснеш до най-злата сред всички зли магии на земята. Писана в продължения на векове, беше незаменим източник на знания за демоните и черните изкуства. Каз'Модан очакваше да ползвам заклинание от нея, а научено или прочетено на момента, а не обикновено вещерство, каквото ползват и средните ученици.
- Ела и ме пробвай! - изрева предизвикателно Иридиъс. - Ела и ми покажи своята итинска сила, адска гниго, вместо да се криеш зад гърба на косматите си служители!
Демоните бяха лесно разгневими и горди, затова лесно се палеха и можеха да бъдат провокирани. Гневът и уязвената гордост са погубили не малко хора в миналото, но Дред нямаше какво да губи.
Създанието изкриви и без това грозната си мутра и вдиган копието си. Замахна, но аз от скочих. След това замахна отново. Този път не беще просто замах. Копието пламна и сред ярки жълтеникаво пламъци порази магьосника. Дред отхвръкна като парцалена кукла и се заби в стената като сламено чучело. След това се свлече на пода замаян. Демонът го изгледа учуден.
- Как? С такъв удар съм разполовявал и по едри мъже от теб? Как така не се разполови?
Дред отметна наметалото и вдигна ръка.
- Магия!
- Глупости! - изрева Каз'Модан, - Щях да почувствам ако ползваш магия.
Не знаеше че просто беше ударил в стоманената ръка на магьосника. Но ако имаш коз, защо да го пропиляваш още отначало?
Вещерът итегли меча си. Дългото, тънко острие изглеждаше смешно пред грубото оръжие на създанието, но беше далеч по-здраво и издръжливо от колкото изглеждаше. Внимателно Дред постави двата си пръста, показалеца и безименния до основата на острието и ги прокара до върха, каарайки го да засияе в тъмно-виолетово. Камъните вградени в острието загоряха в ярко смарагдово зелено и магьосникът вдигна меча си над главата.
- Да танцуваме!

И се спусна в атака. Демоничният звяр остъпи и замахна на свой ред. Двете оръжия се срещнаха с трясък и пръснаха искри в лилаво и зелено. След няколко размени на удари и енергични поскоци от страна на вещера, понеже противникът му действаше доста брутално, двамата отстъпиха. Бързината и ловкоста на Дред, придобити след трансформацията, бързо го изтощаваха, понеже не беше пил кръв от самата си трансформация. Но огромният звяр изглежда също не беше се дуелирал от векове, понеже вече се задъхваше, а тежкото двуостро копие се движеше все по-бавно. Едновременно двамата отстъпиха и се приготвиха да задействат заклинания. Дредмастър прихвана книгата и я отвори на посоки и си избра първото заклинание, което му се изпречи пред очите.
Несвещената Аура беше заклинание, което увеличаваше способността на задействалия я да увеличи до 30% регерационната си способност и бързината на бягане. Това беше дефанзивно умение, но не можеше да се премахне докато не пожелае измагьосалият я. Изискваше почти нулеви усилия и неможеше да се развали от друг, освен от него самия. Дредмастър вдиган меча пред лицето си и призова магията. Ярко жълто-оранжева светлина обгърна тялото му и множеството дребни рани и натъртванията му започнаха да изчезват постепенно.
Каз'Модан обаче, не се задоволи с дефанзивно пасивно умение. Той вдигна копието над главата си, като върхът му едва не докосна тавана. Острието и огненият гребен на демона загоряха в ярко сернисто жълтозелено зарево и изпълни тъмната пещера с мрачна светлина, от която сенките само станаха по контрастни. Заклинанието се задества, защото всичко наоколо загоря в ярко червено и оранжево. Всичко - камъни и мъх загоряха в огнен ад, създаден чрез магия. Пламъците подхванаха дрехите на Дредмастър и го накараха да изпадне в паника. Притесненият магьосник започна да остъпва, но нямаше място, което да не беше обхванато от огъня. Имаше едно... но дали щеше да успее.
Изрева предизвикателно срещу демона и вдигна меча над главата си. Виолетовата светлина засия по ярко от преди и Каз'Модан прие това за предизвикателство. Замахна и се опита да помете вещера от очите си. Дред подскочи и когато копието се връщаше в старото си положение, подскочи отново. Това вбеси демона и понечи да прободе врага си. Тогава магът подскочи отново и... стъпи върху протегнатото копие! Замахна яростно и прокара дълбока рана по демонката ръка. Жълто-зелена кръв пръсна, гъста и гореща като лава или разстопен бронз. Демонът изрева и пусна копието си инстинктивно. Щом това стана, магията беше развалена. Огънят изгасна внезапно, както беше започнал. Дред се приеми на крака и с два яростни замаха, осакати предните крайници на демона. Чудовището ирева от болка и се изправи на задните си крака с рев. Оголвайки по този начин корема си, вещерът се възползва от възможността и заби оръжието до дръжката в меката плът на създанието. След това бързо заотстъпва преди ревящия звяр да се е сгромолясъл върху него. Тогава демонът падна на ранените си предни крака и те естествено поддадоха. Планът за решителния удар на Дредмастър беше завършил отличн. Чак магьосникът не можеше да повярва. Но имаше проблем. Демонът беше смъртно ранен, но не беше победен.
Звярът ревеше и се мяташе в агония. След това нададе начовешки рев. Но не беше обикновен рев. Магията в тъмно-виолетово и оранжево порази Дред. Непреодолим ужас завладя ума му. Краката на магьосника се подкосиха и той се свлече на колене. Цялото му тяло се тресеше от ужас. Стархът, по-силен от когато и да било преди, го сковаваше, вадейки от строя всяка фибра на тялото му. Той само лазеше на четири крака и се блещеше, обезумял от страх. Въпреки, че умът му непрекъснато си повтаряше, че това е магия, тялото не можеше да преодолее най-еликия от всички страхове във вселената. Ужасът го накара да повърне. Треперещият магьосник, даже не разбра, че врагът се изправяше и макар животът му да изтичаше от раните, Каз'Модан искаше да повлече убиецът си със себе си в отвъдното. Чудовищният демон се изправи над поваленият маг. Дреед осъзнаваше какво става около него, но просто нищо не му се поодчиняваше вече. За това действа инстиктивно. Вдигна ръце и призова силата си. Ярко сияние от светлина, накара и двамата със противника му за няколко мига да ослепеят. Светлината трябваше само да заслепи демонът за да осигури на Дред време да отвори Некрономикон. Книгата беше попаднала на едно-единствено заклинание. Вдигна ръка и изрева проклятието в посоката, където последно беше видял демонът и стреля на тъмно. Смес от черна и зелена светлина се оформиха около длента му, като череп със остри като шипове зъби. После заклинанието се истреля и заби в огромното туловище на звяра. Беше невъзможно да пропусне толкова голяма и тромава цел. Звярът беше прекалено баве, прекалено осакатен, прекалено едър и замаян, така че дори треперещият от неудържим страх вещер успя да го порази. Силата на Проклятието помете и последните искрици живот в демона. Звярът се свлече назад и остана на земята строполен на една страна. Тътенът от повалянето му, трябваше да е дочут от всички на около, дори от мъгалите на повърхността.
Ужасът, който сковаваше вещера, се изпари, загасвайки с живота на Каз'Модан. Както след всяка битка на живот и смърт и тази завърши с непроницаема тишина. Дред се изправи и олюля на все още треперещите си крака. Огледа се и изчака, да се пооправи. Постепенно очите му привикнаха към мрака и той се помъкна към демона. Тялото вече гниеше и и до няколко часа, нямаше да има вече и скелет от него. МАгьосникът опипа корема му, за да се убеди във смъртта на чудовището и за да намери меча си. Напипа дръжката и изтегли тънкото острие от трупа. После се подпря на него като на бастун и затрепера, ужасен вече не от магията а от близостта до провала и смъртта, които бяха минали на косъм от него.

След това се наведе и взе огроното копие на демона, прибирайки меча си в ножницата. Тежкото оръжие беше толкова тежко и масивно, че дланта му не можеше да го обхване. Освободи магически заряд и черното копие на демна се разпадна на едри ръждясващи парчетаи се попиля по неравния под на пещерата.
След това Магьосникът просто се завърта на токова и изчезна сред сенките, телепортирайки в Академията, където щеше да се възстанови.

*оглежда заведението където ги беше довел*
Лондон е едно от мойте първи места на обучение в Черното изкуство. Учех от Черната Лилия - масонска ложа, която се е занимавала с Вещерство от времето на Джак Изкормвача.

Не, благодаря.
*хвърля й студен бегъл поглед и пак се насочва към Мери*
Честно казано това е едно от малкото места, които помня достатъчно ясно за да се връщам често тук.

Ако бях Джаспър...
*позасмя се но махна с ръка*
Бааа... Той на янсо ли е че си магьосница?

Лъже, дядо не взема ученици.
*хлъцва и забива очи в тавана*

Не че ми е истински дядо... Джаспър иска да му викаме така, а той помни и неща, които не е правил...

*взема вилицата и подхваща малко*
Отвори широко...

*заема се внимателно да го оглежда*
Можеш и да готвиш? *възхищение*
Ако знаеш колко пъти съм бягал от ментора си за да изям някой десерт в тази слдкарница.... даже съм им загубил броя.
Знаеш ли какво?
*пъха нова порция в устата й*

*примигва озадачено*
Може да сме се засичали....
Но едва ли си ме забелязвала тогава.
*дроби пая с тъжна физиономия*

Най-добре, много се заседях на едно място.
*оставих няколко по-едри мъгълски монети и станах*